В разгара на възникналата ситуация в началото на месец ноември 1989 г. италианският премиер Джулио Андреоти предупреждава, че в случай на ново германско обединение, възниква опасност от нов пангерманизъм. Против е и холандския премиер по това време - Руд Люберс. Според Франсоа Митеран, Европа „не е дозряла за подобна стъпка”. В Полша също не са във възторг от идеята. Британският премиер Маргарет Тачър е най-категорична в началото - няма да допусне обединение на Германия, като даже моли последния съветски президент Михаил Горбачов, военния контингент на СССР да остане възможно най-дълго в ГДР, припомня dariknews.bg. САЩ изключват възможността да се водят международни разговори за обединение, в случай че, бъдеща обединена Германия остане извън НАТО.
Първата стъпка по темата предприема Николай Португалов от КГБ, разговаряйки като специален съветски пратеник и представител със съветника на канцлера Хелмут Кол - Хорст Телчик. Португалов дава принципното си съгласие за обединението, но при две важни условия - излизане на Германия от НАТО и изтегляне на американските ядрени оръжия от територията на страната. САЩ разбирайки за съветските условия от своя страна поставят свое непреодолимо препятствие - Германия да е в НАТО.
На 20 януари 1990 г. Тачър и Митеран стигат до извода, че за англо-френско влияние в Източна Европа остават Румъния и България, понеже Полша, Чехословакия и Унгария ще попаднат неминуемо под бъдеща немска доминанта. На 10 февруари 1990 г. Михаил Горбачов завява, че германците сами трябва да решат по кой път да поемат.
Начало на преговорите за международно саниране на падането на Берлинската стена се слага по време на конференция на тема „Открито небе”, състояла се в Отава на 13 февруари 1990 г. Преговорите във формат „две плюс четири” са проведени в четири кръга: 5 май в Бон, 22 юни в Берлин, 17 юли в Париж (с участието на Полша) и на 12 септември в Москва. В хода на преговорите въпросът за промененото статукво остава отворен. На 10 септември 1990 г. по време на телефонен разговор между последния съветски президент Михаил Горбачов и канцлерът Хелмут Кол се постига договореност за оттеглянето на съветските войски от ГДР до края на 1994 г., като Германия поема разходите.
Преговорите са мъчителни най-вече поради позицията на Франция и Великобритания по тях. Тези две страни настояват процесът на обединение да се отложи за по-дълъг период от време, опасявайки се от прекалено германско засилване на Стария континент. Британското правителство прави последен отчаян опит да забави процеса на обединение, като изисква неприемливото за съветската страна искане след обединението британските войски да имат правото на провеждане на военни учения на територията на бившата ГДР. Съветската страна отхвърля това искане категорично. В крайна сметка, в нощта на 11 срещу 12 септември държавният секретар Джеймс Бейкър, по настояване на немския си колега Ханс-Дитрих Геншер успява да убеди британската страна да оттегли това свое искане, с което отпада и последната дипломатическа пречка за международно признание на обединението на Германия.
Договорът окончателно решил обединението на Германия от съюзниците през Втората световна война е ратифициран от всички страни по него, като последната ратификация е на Върховния съвет на СССР от 4 март 1991 г. С документа се признава суверенитета на Федерална република Германия (ФРГ) върху бившата Германска демократична република (ГДР) в резултат от преговорите във формат „две плюс четири” - ФРГ и ГДР, и четирите велики сили, победителки от Втората световна война.
