На софийския булевард „Константин Величков“, близо до станцията на метрото, кукуригат петли. Чувам ги сутрин рано, когато отивам на работа и ми се струва хубав знак.
Преди няколко дни зареждах на близката бензиностанция и бензинджията вика – мека ти е предна дясна гума. Трябваше да пътувам около 300 километра и отидох в един сервиз отсреща, точно там, дето кукуригат петлите. Момчетата погледнаха гумата, видя им се сложно и викат – 100 метра по-надолу има гумарница, иди при тях. Не поискаха пари, макар да свалиха гумата и я огледаха.
Но докато я гледаха, чух петлите и викам – тия петли при вас ли са? – Не, при комшиите. Повечето ги изклаха, че има оплакване от съседния блок – будели ги по първи петли.
Ама още ги има, сутрин чувам поне два гласа.
Стана ми интересно. „Константин Величков“ е оживен булевард.
Постоянно има коли, хора, трамваи, бензиностанция, денонощен магазин за алкохол, светофарите писукат на половин минута.
Шум – винаги, нон стоп, 24/7.
Но петлите пречат.
Преди две-три поколения България беше селска страна.
Кукуригането на петлите винаги е възвещавало новия ден. И петелът, макар и доста иронизиран, нямам предвид някои спортни коментатори, винаги е бил символ на съмването.
Види ми се леко перверзно някои граждани да искат да бъдат изклани петлите, понеже им пречат да сънуват.
Трамваите, виковете по булеварда, виенето на линейките и патрулките не им пречат. Пречат им петлите.
Кукуригу.
Щях да пиша нещо за политиката, понеже съм встрастен, ама няма нужда.
Всъщност целта на тази публикация е друга.
Поне някой да прочете светлия разказ на Станислав Стратиев „Черешата с алените сърца“.
В повечето си творения Станислав Стратиев, починал преди повече от 20 години, е предимно мрачен.
Но този къс разказ е апотеоз на светлината, повествование за доброто.
Прочетете го.
Малцина такива хора са останали.
Повечето ги познавам.
Пазете се. Бъдете здрави.
Кукуригу.
