Майчинството като начин на (зло) употреба. В политиката понякога се появяват идеи, които изглеждат логични на пръв поглед, но разкриват дълбоко неразбиране на истинските проблеми в обществото. Такъв е и дебатът за намаляване на майчинството, но при наличие на достатъчно места в детските ясли, повдигнат от депутата Владимир Николов от „Прогресивна България“. След изказването му на негови колеги им отне дни да обясняват какво е искал да каже. А, всъщност, повярвайте, Владимир Николов в битието си на бивш спортист изобщо не попада в онази категория хора, които нямат какво да ви кажат, когато правите интервю с тях. Но в политиката е различно. Ще му отнеме време, но със сигурност и той ще се сработи със системата.
Да се върнем обаче на темата за майчинството, за децата, за семействата и всякаквите произтичащи от това хубави неща за българина.
Самото предложение за по-малко във времеви порядък майчинство не е най-големият проблем. Големият проблем е гледната точка, която стои зад него. Защото в основата му детето вече е факт. Независимо дали става дума за семейство, съжителство или самотен родител, детето вече е създадено. Въпросът тук опира до това как по-ефективно да бъде организирано връщането на майката на работа. Това е разговор за управлението на едно вече съществуващо родителство.
Само че България днес не страда от недостиг на дискусии за ясли.
България страда от недостиг на деца.
Докато политиците смятат месеци майчинство, над 14 500 български семейства или двойки броят не месеци, а години. Да, над 14 500 двойки. Но нали знаете, че те не са сами. До тях има родители, братя и сестри, приятели и познати, които също са съпричастни с техния проблем. Та около тези 14 500 има още поне четири пъти по толкова съпричастни. А това вече е голяма общност, която по някакъв начин се докосва до проблема.
Става въпрос за години на надежди, неуспешни опити, медицински процедури, кредити за лечение и болезнени разочарования. За тях – тези над 14 500 двойки – проблемът не е кога и колко дълго ще ползват майчинство.
Проблемът е дали изобщо майчинството ще започне.
Та, ще има ли очи Владимир Николов да се обърне към тези хора с репродуктивни затруднения и да им обясни, че големият обществен въпрос пред управляващите е как и дали майчинството да бъде съкратено?
Ще им каже ли, че приоритетът на държавата е да обсъжда кога майката трябва да се върне на работа, вместо как повече българи да станат родители?
За хората, които всяка сутрин се събуждат с мисълта дали някога ще държат собственото си дете в ръце, подобен разговор звучи като политическо издевателство, като абстракция. Той е откъснат от реалността на семействата, за които раждането на дете не е административен въпрос, а най-голямата житейска битка.
Още по-тревожно е посланието, което подобни идеи изпращат. Вместо държавата да покаже, че цени родителството като национален приоритет, тя започва да разглежда майчинството през призмата на икономическата ефективност – казано директно, през призмата на бюджетните разходи.
Майката постепенно престава да бъде родител и се превръща в ресурс, който трябва по-бързо да бъде върнат в производствения процес. Детето престава да бъде център на демографската политика и се превръща в елемент от трудовата статистика.
Това е философия, която третира майчинството като инструмент, а не като ценност.
Истинският демографски въпрос пред България не е колко дълго майките остават вкъщи. Истинският въпрос е защо все по-малко семейства успяват да стигнат до момента, в който изобщо могат да се нарекат майка и баща.
Една държава, която губи население, не може да си позволи да поставя на първо място дискусията за съкращаване на периода след раждането, докато хиляди хора продължават да се борят за самото раждане.
Защото преди да спорим колко ще бъде майчинството, трябва да си отговорим на много по-важния въпрос: как ще направим така, че повече българи да имат шанс изобщо да станат родители, да чуят „мамо“ или „тате“.
