Когато Пол Боймер, главният герой в безсмъртната книга на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“, намира края си, това се описва във военната сводка за деня със сухото и коравосърдечно - „На Западния фронт нищо ново“. Във война е така. Тя изсмуква живота, убива те духом, макар и тялом да си още там, а накрая е напълно възможно да изчезнеш и физически. И това да не е новина. И никой да не се трогне от безславната ти кончина. Просто статистическа цифричка в нечий доклад. Бележка под линия в голямата картина на войната. Политиката много прилича на война. Както казва Клаузевиц - войната е продължение на политиката с други средства. Едно и също нещо е. Просто жертвите често (но не винаги, питайте Кенеди) са метафорични, а не буквални. Ако използваме тази аналогия за отправна точка, можем след изборите в Унгария да заключим - на унгарския фронт нищо ново. С няколкото съществени отлики, че Орбан не е Боймер и не е просто объркан младеж, срещнал (политическата) смърт по незнайните друмове житейски.
Някои ще кажат, че бързам да отпиша Орбан от големия политически живот. Може и да е така. Но поне аз, поне в тази минута, поне в тези обстоятелства, не виждам как Орбан ще се върне от Царството на сенките. В живота, а и особено в политиката, грешки като тези, които Орбан направи в последните години, не се прощават и не минават безнаказано. Дългогодишният управник на Унгария срещна напълно закономерна разруха. Такава, каквато той е постлал. Както се казва в Голямата книга - сеещият ветрове ще пожъне бури. Орбан от години сее ветрове, а днес бурята дойде и му отвя къщата. Пътят наобратно е почти невъзможен. Дори и той да остане активен в политиката, можем да констатираме едно - ерата на Орбан приключи.
Защо?
Причини много. Когато управляваш сам в абсолютно мнозинство за 16 години, тогава неминуемо се натрупва умора. Натрупва се клиентелизъм. Кронизмът се слива с властта и тя започва да се възприема като даденост. Когато управляваш толкова дълго, тогава започваш да гледаш на себе си като на политически цар Мидас - каквото и в политиката да докоснеш, то става злато. И доколкото мнозина мечтаят да превръщат в злато всичко, което докоснат, изглежда, че малцина помнят цялата история и какво проклятие е всъщност това. Проклятие до степен такава, че Мидас превръща в златна статуя собствената си дъщеря, след като я прегръща. Ръка за ръка с дългото безоблачно управление върви и тежката корупция, далавераджийство и дребно (или не толкова дребно) шмекеруване. Всичко това сме го многократно в историята. Питайте Жак Ширак, който след 12 години на власт се оказа осъден за злоупотреба с обществени средства на две години условно. Или Саркози, който макар и по-малко управлявал, се оказа в същата каша. Или да Силва в Бразилия, който също потърка наровете. Или много други такива като тях.
Но корупцията, клиентелизмът и кронизмът бяха поводът. Фундаменталната причина беше друга.
През есента на 1956 година Будапеща се събужда в пламъците на надеждата. Студенти и работници излизат на мирна демонстрация с искания за свобода, изтегляне на съветските войски и край на сталинския терор. Към вечерта демонстрацията прераства в истинско народно въстание - паметникът на Сталин е съборен, а сградата на радиото превзета след ожесточени сблъсъци. За няколко дни свободния унгарски народ почти овладява столицата. Новото правителство на Имре Над обява неутралитет и излизане от Варшавския договор. В Москва обаче това е прието като недопустима заплаха за целия Източен блок. В ранните часове на 4 ноември 1956 година над 2000 съветски танка и десетки хиляди войници нахлуват в Будапеща от всички посоки. Градът се превръща в бойно поле - унгарци, въоръжени предимно с молотови коктейли и леки оръжия, се сражават отчаяно срещу стоманената лавина. До 10 ноември съпротивата е сломена. Между 2500 и 3000 свободни унгарци срещат края си, над 20 000 са ранени. Свободата на Унгария продължи само дванадесет дни.
Унгария никога няма да забрави издевателството на Червената армия. И никога няма да прости. Орбан, особено в първите години от управлението си, ясно помнеше този факт, дамгосан в колективната унгарска памет. Затова беше променена и конституцията на страната, която приравни комунистическите престъпления на нацистките. Малко по-късно в унгарския Наказателен кодекс Орбан криминализира отричането на комунистическите престъпления наравно с отричането на Холокоста. С времето обаче Орбан забрави тази политическа аксиома, която е изведена в култ в колективната памет на унгарския народ - СССР не е приятел, а враг. Воден от собствената си политическа „височинна болест“ Орбан взе завоя и плавно, но видимо, влезе в лагера на Путин и неговия съветско-носталгичен курс в Русия. Бутафорията стигна дотам, че неговия външен министър е докладвал, буквално, на Лавров за случващото се в нашия Европейски съюз. С всичките му кусури, той е наш, а не руски. Не само това, ами изтекоха дори записи как Орбан сервилно е сравнявал свободна Унгария с „мишка“, която да съдействала на руския „лъв“. Безумец, който е тотално скъсал с една от най-съкровените нишки в душата на Унгария - неприемането на „руския свят“ и отричането на свободата. Затова падна Орбан. Затова Петер Мадяр победи. Защото той е консервативен политик, а не руска матрьошка.
Тук е важно да си изговорим нещо. И то е адресирано към всички, които считат Путин за „консерватор“, а оттам и неговото прокси Орбан за „консерватор“. Путин не е консерватор. Путин е автократ. Автократичната форма на управление изключва демократични идеологии като консерватизъм и либерализъм. Един диктатор не може да е консервативен или либерален. Както Путин не е консерватор, така и Пол Кагаме, диктаторът в Уганда, не е либерален. Каквото и да ви твърдят незапознатите. Консерватизъм и либерализъм са демократични идеологии. Когато не си демократичен човек и не провеждаш демократично управление, ти не можеш да си част от идеологическите течения на свободния и демократичен свят. Ти си живееш в клоаката на собствената си диктатура. Толкоз.
Орбан се роди като консерватор и умря като автократ. Той е девиация в нормалното консервативно движение. Той не е нормата. Нормата е Мелони. Нормата е Тръмп. Не Орбан. Ще каже някой, че Тръмп подкрепяше Орбан. Ще кажа аз, че този някой не познава реалностите. Тръмп никога не е бил особено близък с Орбан. Да, прати Ванс (очевидно, за да го „изпържи“, простете френския), но нищо повече. Орбан падна, нанизан сам върху собствения си авторитарен меч. Нищо повече, нищо по-малко.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
