"На въпроса "Как върви?" средностатистическият руснак обикновено отговаря с една дума — нормално. Животът е нормален, когато нито се справяте изключително добре, нито сте в изключително тежко положение. Това е нещо между "справям се" и "добре съм", пише за Foreign Policy Александър Дж. Мотил - професор по политология в Университета "Рътгърс" - Нюарк.
"Нормалността — или състоянието на нормалното — очевидно е относително понятие. Това, което е нормално за един руски пенсионер, който едва свързва двата края, не е нормално за президента Владимир Путин и неговите приближени. Въпреки това повечето руснаци вероятно биха се съгласили, че животът е нормален, когато се справяте финансово, децата ви не ви мразят прекалено много, съпругът или съпругата ви пие прекалено само от време на време, а властите в повечето случаи не ви закачат.
Фашисткият режим на Путин постави тази нормалност на изпитание. Преди Путин да започне пълномащабното си нахлуване в Украйна през 2022 г., животът беше добър за средностатистическия руснак — както и за руските елити. Сега, четири години и половина след началото на кървавата война, която убива или ранява около 1100 руски войници дневно и тласка милитаризираната икономика на страната към колапс, животът е всичко друго, но не и нормален за руснаците, живеещи извън защитените балони на Москва и Санкт Петербург. Сега дори жителите на тези два града започнаха от първа ръка да изпитват последиците от един конфликт, който толкова дълго им се струваше далечен и почти нереален.
Завръщането към нормалността предполага поне край на войната. А това от своя страна до голяма степен предполага края на Путин. Макар че отстраняването на Путин чрез преврат е възможно дори докато войната продължава, тя не може да приключи, докато Путин остава решен да я води в името на собственото си лично и политическо оцеляване.
Но връзката между нормалността и войната е по-дълбока от Путин и решимостта му да унищожи Украйна. За съжаление на Русия и нейните съседи нормалността винаги ще бъде податлива на срив — а руската агресия винаги ще бъде възможна — докато съществуват два структурни фактора.
Първият е политическата култура на Русия и усещането ѝ за национална идентичност. В основата на самовъзприятието на руснаците стои културно утвърденото и дълбоко вкоренено убеждение, че страната им има уникална предразположеност към величие и едва ли не право да доминира над други народи. Така историческата мисия на Русия е точно обратното на нормалността: нейната мисия не е да почива върху стари лаври и да се наслаждава на живота в собствените си граници, а да изпълни историческата си съдба и да разпространява руската цивилизация — месианска концепция, дълбоко вкоренена в руското православие, но днес до голяма степен лишена от религиозно съдържание.
Различни варианти на тези възгледи са споделяли имперски руски чиновници и културни фигури (като Фьодор Достоевски), както и антикомунистически дисиденти (включително Александър Солженицин). Същите възгледи днес се споделят и от Путин; патриарх Кирил - главата на Руската православна църква и смятан за бивш агент на КГБ; пропагандисткия ударен юмрук на Путин Дмитрий Медведев (известен с готовността си да изпепелява европейски столици с ядрени оръжия); ексцентричния философ Александър Дугин; агресивния телевизионен водещ Владимир Соловьов и десетки други пропагандатори. Повечето руснаци също ги споделят — ако не изрично, то като част от културната среда, в която живеят. Фактът, че тези възгледи доминират в руския обществен дискурс в продължение на десетилетия и дори векове, подсказва, че става дума за нещо по-дълбоко — устойчива политико-културна норма, а не за набор от преходни възгледи.
Предвид тази упорита политическа култура многото руснаци, които се стремят към нормалност в ежедневието си, трудно могат да се противопоставят на твърденията на тази култура за величието на тяхната нация. В крайна сметка това подкопава желанието на руснаците за обикновена, ежедневна нормалност. Възможно ли е тези културни нагласи да се променят? Други народи, които са имали мегаломански представи за себе си, са успели да се откажат от тях и да насочат вниманието си към ежедневния живот едва след като са претърпели унизителни военни поражения. Великобритания и Франция губят своите империи; някога агресивните Германия и Япония са бомбардирани до състояние на пацифизъм по време на Втората световна война и след това пренасочват усилията си към вътрешното си благосъстояние. Съединените щати може би получават своя урок днес.
Тези примери подсказват, че Русия може да приеме нормалността единствено ако претърпи ясно поражение от Украйна. Обикновено прекратяване на огъня няма да е достатъчно. Нито пък напускането на Путин. Поражението трябва да бъде с такъв мащаб, че дори най-гласовитите привърженици на руското величие да започнат да поставят под въпрос собствените си убеждения. В момента е трудно да си представим нещо по-малко от зрелищен колапс, което най-сетне би позволило на руснаците да направят това, което германците направиха след 1945 г.: да приемат отговорност за престъпленията на своя лидер и да се превърнат в обикновени граждани на света.
Вторият фактор, който пречи на Русия да се превърне в нормална страна, е руската държава — не видът на режима, независимо дали е имперски, съветски, фашистки или нещо друго, а размерът и сложността на политическо образувание, което обхваща 11 часови зони и е населено от множество народи с различни култури, религии, истории и идентичности. Подобна държава по своята структура е имперска, с ясно определени метрополии и периферни колонии, чиито жители имат избор между това да бъдат безгласни поданици, де факто сътрудници или преследвани опозиционери.
Царска Русия е открито имперска; Съветският съюз, със своите хиперцентрализирани политически и икономически системи, може би е апотеозът на империята; а Русия на Путин със сигурност продължава да бъде империя както във вътрешен план, така и по отношение на амбициите си в региона и отвъд него. И трите империи прилагат репресивни политики спрямо неруските си поданици — от културни репресии до затвор, депортации и геноцидна война.
С малки изключения мнозинството от етнически руснаци изглежда напълно доволно от имперската държава. Колко от тях протестираха срещу войните на Путин в Чечения или срещу нахлуването в Грузия? Колко успяха да сдържат възторга си, когато през 2014 г. Крим стана "наш"? Колко руснаци наистина вярват, че Украйна е независима държава, която има право да избира собствения си път? Колко отказват да се сражават в геноцидна война, която ги убива с изключително високи темпове? (Със сигурност арестът за укриване от военна служба не е по-лош от смъртта в рамките на приблизително 30 минути след изпращането на фронта). Уж либералният опозиционер Алексей Навални подкрепя руските нашествия в Грузия през 2008 г. и Украйна през 2014 г., като преди 2022 г. изказва различни националистически и откровено расистки възгледи спрямо неруснаци, а едва след това преразглежда позициите си. Украинците обичат да казват: "Одраскай руския либерал и ще откриеш руски империалист". Това не се отнася за всички, но действително описва една, за съжаление, доста разпространена руска черта.
Самите репресии не могат да обяснят огромната разлика в нивото на протестите между Москва, Техеран и Киев.
Империите неизбежно западат и проектът на Путин няма да бъде изключение. Причините за упадъка са много, но основната е динамиката между имперската нация, която се стреми към величие, и колонизираните народи, които неизбежно поставят това твърдение под въпрос, когато придобият определена степен на идентичност. В крайна сметка именно съветският революционер Владимир Ленин казва, че руският шовинизъм поражда неруски национализъм и сепаратизъм. Но как трябва да реагират руснаците, убедени във величието на своята нация, на исканията на неруските народи за по-голяма автономия и културна идентичност, които застрашават единството и размера на могъщата имперска държава и политическата култура, която я поддържа? Както последователно правят царете, комунистите, а сега и Путин — величието изисква неруските народи да бъдат заставяни да мълчат. (Това, че някои от самите тези лидери — като Йосиф Сталин — са неруснаци, не обезсилва структурата на тяхното управление).
Парадоксално, руснаците са попаднали в порочен кръг, създаден от самите тях. Изоставянето на политическата култура на величие и империализъм би проправило пътя към нормалността, но същевременно би разрушило един от основните източници на емоционално удовлетворение и национална гордост. Разглобяването или поне свиването на имперската държава би допринесло значително за възможността за повече нормалност, но и това би изисквало или огромна украинска победа, която да подкопае целостта на сегашната държава, или перестройка в стил Горбачов, която да разхлаби вътрешните връзки на империята.
Нормалността не е просто желана цел за Русия. Тя е от голямо значение и за съседите ѝ. Макар нито културата на величие, нито имперската държава сами по себе си да са необходими или достатъчни условия, за да започне Москва войни, и двете улесняват подстрекаването към война и правят агресията много по-лесна за представяне като приемлива пред руските елити и обществеността. Така те правят войната по-вероятна. Нека си представим една хипотетична ситуация: би ли една нормална Русия, лишена от своята имперска култура и от всемогъщата си централизирана държава, започнала геноцидна война срещу Украйна? Възможно е, но не е вероятно.
Тъжната, но неизбежна истина е, че Русия ще представлява екзистенциална заплаха за многобройните си съседи, особено за Украйна, докато продължава увлечението ѝ по величието — докато нормалността остава само ежедневен стремеж, а не политическа цел.
Съвременен Катон, повтаряйки настояването на своя римски предшественик, че Carthago delenda est ("Картаген трябва да бъде разрушен"), навярно би бил прав, ако заяви: "Русия трябва да бъде унищожена". Но кой, освен украинците, балтийските народи и поляците, би се съгласил? Администрацията на Тръмп изглежда решена да възстанови Русия като велика сила. Европейците едва сега започват да осъзнават, че Русия вече им е обявила "хибридна война" — или, по-честно казано, война без смекчаващото определение — на тях.
Голяма част от останалия свят днес възприема Съединените щати като по-голяма заплаха от Русия на Путин.
Това е лошата новина. Добрата новина е, че макар Путин да убива украински цивилни в по-големи количества, решимостта на Украйна да постигне победа остава непроменена, както и способността ѝ да убива руски войници по-бързо, отколкото Путин може да ги набира. Още по-добрата новина е, че Путин на практика изпълнява призива на Катон, като продължава война, която подкопава икономиката, унищожава огромен брой руски войници, обезсърчава и разгневява населението му и демонстрира пред света, че Русия е велика сила, останала в миналото. Путин унищожава Русия.
Путин обеща да направи Русия отново велика. Вместо това той я прави слаба — толкова слаба, че разпадането ѝ вследствие на неговата саморазрушителна политика става все по-вероятно с всеки изминал ден. Руснаците могат да бъдат обнадеждени: веднъж щом се откажат от убеждението, че тяхната страна и държава имат специална съдба на имперско величие, те най-сетне ще могат да се наслаждават на нормалността, към която се стремят".
Източник: news.bg
