Предстоящите президентски избори ще бъдат политически тест за способността на българската демокрация да запази институционалния баланс и разделението на властите. В тези избори обаче има и много психология.
Това отбеляза във "Фейсбук" преподавателят по политическа психология Иван Кирилов Иванов.
Управлението на Румен Радев (почти два президентски и наченат премиерски мандат) може да бъде описано чрез термина "месианска идентификация". В политико-психологически смисъл лидерът се поставя на мястото на обществения "Его-идеал" – фигурата, която трябва едновременно да възстанови реда, да накаже виновните и да спаси държавата.
Това е често срещано у нас, поради класическата "заучена безпомощност" и зависимо функциониране на голяма част от националната ни общност. Каква е причината за това е дълъг разговор - основната е начина на образование и културната идентификация, вкл. травматичната социализацията спрямо авторитета на всички нива в обществото ни.
Освен това Радев, използва класическа популистка стратегия на идентифициране с народа и психологическо "разцепване" на публичното, на ние и те.
Така, когато някой го критикува (най-често опозицията) той реално един вид напада народа, а критиците му са наречени олигархия и народоотстъпници. Това е често срещан трик при управлението на месианци и практикуване на авторитарни стилове на управление.
Спрямо президентските избори, подкрепата на Румен Радев и управляващото мнозинство за кандидатурата на Илияна Йотова представлява опит този натрупан лидерски авторитет да бъде пренесен и върху президентските избори. Така изборът вече не е само между Йотова и нейния бъдещ опонент, той е между две възможни конструкции на държавата: президентството като продължение на управляващия политически център с месианско-авторитарен уклон и президентството като независим коректив на този център и надпартийно действие.
Проблемът е, че срещу процеса на концентрация на власт стои раздробена и доста разнородна опозиция
(както вчера се изразих пред медия - това е да смесиш на едно място - бензин, олио и вода). Нейното трудно партньорство може да бъде обяснено психологически чрез Фройдовия "нарцисизъм на малките различия". Това означава, че колкото по-близки са партиите като ценности и избиратели, толкова по-силно изпитват потребност да доказват собствената си уникалност. Малките различия се превръщат в морални пропасти. Всеки настоява, че именно той е най-автентичният, най-последователният и най-чистият носител на демократичната кауза. Така близкият партньор започва да изглежда по-опасен от далечния противник.
Противникът заплашва властта им, но партньорът заплашва идентичността им.
Компромисът вече не се преживява като политическа зрялост, а като "нарцистична загуба" – страх, че друг ще предложи кандидата, друг ще ръководи кампанията и друг ще получи признанието при победа.
Получава се парадокс: Радев и неговия кандидат, колкото по-авторитарно налагат властта си, толкова опозицията (вместо да се консолидира) по-активно разделя своите чрез безмислената битка - кой е най-истинският демократ в държавата. Така от едната страна стои един политически Его-идеал, а от другата – множество малки идентичности, които се конкурират помежду си.
Затова твърдя, че за да има реална президентска алтернатива на Радевата, демократичната опозиция трябва да преодолее не различията си, а тяхното нарцистично преувеличаване.
Не е необходимо всички партии да се харесват (и да се твърди че така те стават колаборационисти или предатели), а е необходимо да осъзнаят, че президентските избори са елиминационен турнир обикновено в два мача, а не партийно национално първенство. На парламентарни избори можеш да бъдеш трети или четвърти и пак да участваш във властта. На президентски избори има само един победител. Второто място не носи представителство, а загуба.
Затова сега големият въпрос пред опозицията е не коя партия ще наложи своя кандидат, а кой кандидат може да създаде "надпартийно демократична идентичност" – общност, по-голяма от партийните централи, лидерските обиди, старите конфликти и идеологическите различия.
На 25 октомври България няма да избира просто президент, а ще избира дали цялата власт ще продължи да се консолидира около един политически център, или президентството ще бъде независим коректив на течащата политическа концентрация.
