Позицията на иф градския прокурор Емилия Русинова до медиите, така бе подписана, е любопитен документ. Не защото казва нещо ново, а защото упорито избягва да каже най-важното.
В момент, в който правосъдният министър Андрей Янкулов и вътрешният министър Емил Дечев изнасят конкретни данни – за пътувания, преминавания на граници, общи автомобили с Петьо Петров – отговорът не е: „Не съм пътувала“, „Това не е вярно“, „Ето доказателства“.
Отговорът е: „има внушения“, „има медийна атака“, „ще говоря само по законов ред“. Това не е опровержение. Това е стратегия за оцеляване.
Фактите, изнесени от институции, не са маловажни или анонимни слухове. По данни на МВР и потвърдени от Министерството на правосъдието, има информация за съвместни пътувания на Русинова с Петьо Петров – Еврото, включително след публичното осветяване на аферата „Осемте джуджета“.
Самият Янкулов директно заявява, че подобни контакти не отговарят на етичните стандарти за магистрат.
И тук идва същината на проблема: позицията на Русинова не влиза в спор с тези факти.
Тя не казва:
– не съм пътувала с него
– не съм го познавала
– не съм имала контакти
Казва само: „има внушения“ и „няма да говоря през медиите“.
Това е класически институционален щит – когато не можеш да обориш съдържанието, атакуваш формата. Не знам, не чух, не видях! Не фактите са проблем, а начинът, по който са изнесени. Не събитията, а „медийният шум“. Но има един неудобен детайл – данните не идват от медии, а от държавата.
Когато вътрешният министър говори за съвместни пътувания и преминаване на граници, когато правосъдният министър потвърждава документално тези факти, когато се споменава и контекстът на „Осемте джуджета“, вече не става дума за „внушения“. Става дума за институционален конфликт, изнесен на публичната сцена.
А в този конфликт Русинова избира най-удобната позиция – мълчанието с формален тон. Още по-проблематично е, че казусът не се изчерпва с пътуванията. В него влизат и твърденията на европрокурор Теодора Георгиева – за контакти, посредничество и срещи в среда, свързвана с мрежата около „Осемте джуджета“. И отново – няма конкретен отговор. Само общо отрицание.
Същевременно в контекста стои и Борислав Сарафов – друг ключов играч в системата, срещу когото също има искания за дисциплинарни действия. Цялата картина започва да прилича не на единичен скандал, а на структурен проблем в прокуратурата.
И тук сарказмът идва сам - в България няма нужда от опровержения – достатъчно е да кажеш, че има „внушения“, и темата трябва да приключи.
Само че този път не приключва. Защото въпросът вече не е дали има медийна атака. Въпросът е защо, при толкова конкретни твърдения, няма нито едно конкретно опровержение. А когато един прокурор не отговаря на факти с факти, а с процедурни формулировки, проблемът престава да бъде личен. Той става системен.
