Визитата на Кирилo Буданов в София беше държана в тайна по две причини - съображения за сигурност и желанието на украинската страна да не поставя публично в неудобно положение българските си домакини.
И двете са показателни.
Първата означава, че Украйна оценява риска от руски разузнавателни и оперативни структури в България достатъчно сериозно, за да не допуска предварителна публичност около посещението на един от най-важните хора в украинската система за сигурност.
Втората е още по-интересна.
Украйна очевидно е искала да проведе разговора с българските институции, без да ги принуждава публично да заемат позиция, за която самите те може би не са готови.
Това е дипломатически жест.
И той показва нещо много важно - на Украйна ѝ пука за отношенията с България.
Още повече - тя се смята за задължена да информира българската държава за това какво знае за атаките срещу корабите в българската изключителна икономическа зона.
Тук ролята на Буданов не е случайна.
Той е човек от най-близкото обкръжение на Зеленски и разполага с изключително чувствителна разузнавателна информация. От януари 2026 г. ръководи Офиса на президента на Украйна, като сред основните му задачи са сигурността и преговорният процес.
Това е човек, който знае много. И именно затова присъствието му в София има значение.
Украйна очевидно има информация, която смята за достатъчно важна, за да бъде представена на българското правителство и президент.
И тук стигаме до големия проблем.
Колко дълго България може да продължава с политиката на „не разбрах, не видях, не чух“?
Два търговски кораба са атакувани в българската ИИЗ. Един е потънал. Има изчезнали членове на екипажа. Украйна твърди, че разполага с информация за извършителя. България трябва да установи фактите.
Това не е въпрос на симпатии към Украйна. Не е и въпрос на предварително политическо решение кой е виновен.
Това е въпрос на национална сигурност.
Има огромна разлика между това да кажеш:
„Русия е виновна“ и да кажеш: „Дайте ми доказателствата и ще ги проверя.“
Втората позиция е задължителната позиция на една държава.
И точно тук президентът Румен Радев е изправен пред неизбежен тест.
Той не е длъжен предварително да приеме украинската версия.
Но е длъжен да изиска, разгледа и оцени доказателствата.
И ако доказателствата сочат към Русия - да го каже.
Защото държавникът не може да избира фактите според политическата цена на тяхното признаване.
А точно това е опасността при политиката на постоянно отлагане на очевидното - всеки нов факт се превръща не в основание за актуализиране на позицията, а в проблем, който трябва да бъде политически заобиколен.
И това вече е много опасно за България.
Защото Русия не се нуждае България да напусне НАТО и ЕС. Достатъчно е България да бъде държава, която се колебае достатъчно дълго, за да не може да реагира навреме.
А България в момента се нуждае от точно обратното - институции, които виждат заплахата, проверяват фактите и вземат решения независимо от политическия комфорт.
За Илияна Йотова проблемът е още по-дълбок. Защото, при трудни ситуации, тя се снишава именно защото целият и кариерен и професионален път е бил в условията на номенклатурни памперси - без да се налага да прави тежки избори и да ги отстоява. Спомнете си поне един път за проява на характер.
Разузнаването може да даде информация. Но решението е на държавника. И той носи отговорност за него.
Точно това липсва на България в момента - не информация, а увереността да използва информацията.
Не доказателства, а готовност да приеме доказателствата, когато те разрушават удобната политическа конструкция.
И това води до истинското проклятие на България.
В най-трудния и пълен с рискове за националната ни сигурност момент през последните десетилетия страната ни има нужда от държавници със собствена преценка, политическа смелост и чувство за отговорност. А ги няма. Ни президент, ни премиер.
Защото в криза най-опасното не е да сгрешиш.
Най-опасното е да откажеш да видиш това, което вече знаеш.
* Заглавието е на ФАКТИ
